Какво ни казват средновековните художници за богатството днес

Погрешно ли е морално да се натрупат пари? Ако зададете този въпрос на множеството западняци през днешния ден, отговорът ще бъде „ не “. В края на краищата разширението на благосъстоянието е повода за битие на актуалните финанси, било то посредством хедж фондове, пенсионни проекти или други вложения.

Но преди седем века в Европа отговорът би бил друг — както излага нова галерия в библиотеката Морган в Ню Йорк, като преглеждаме какво се случи, когато парите за първи път навлязоха в необятно обращение на запад (първо с монети, а по-късно посредством концепцията за хартиени пари, импортирани от Китай). Този софтуерен скок провокира „ невиждан “ скок в търговията и икономическия напредък, „ трансформиращ [[]] всеки аспект на средновековното общество “, споделя Дейрдри Джаксън, асистент куратор на средновековни и ренесансови ръкописи в библиотеката. Това беше еквивалентът от 15-ти век на въвеждането на интернет.

Но тази финансовизация провокира и „ рецесия на полезностите “, прибавя Джаксън, защото парите се смятаха за присъщо неверни от християнската черква. Така творби на изкуството от този интервал, като „ Смъртта и скъперникът “ на Йеронимус Бош, съдържаха комплицирани изображения на алчността.

Единственият метод за богатите да избегнат проклятието беше да се откажат от лукса (както демонстрират картините от онази ера Свети Франциск от Асизи), или правете дарения в поддръжка на изкуството, образованието и религията. Икономическият капитал не се възхищаваше самичък по себе си – в случай че не беше трансфорат в „ културен “ капитал, в случай че цитираме концепцията, създадена от френския социолог Пиер Бурдийо, и обхващаше също политически, честен и обществен капитал.

Осем века по-късно това може да наподобява просто като исторически любопитни обстоятелства. Но посланието от библиотеката на Морган (първоначално персоналната сбирка на финансиста от Уолстрийт Джон Пиърпонт Морган) си коства да се замислим през днешния ден. Особено във време на възходящ политически популизъм – и до момента в който американците се надпреварват да вършат освободени от налози дарения за щедрост преди края на годината.

През последното десетилетие дебатите за неравенството избухнаха в икономическата общественост след дълга пауза, след публикуването на малко евентуалния бестселър от 2014 година на френския икономист Томас Пикети. Това твърди, че неравенството непреклонно се е нараснало в актуалните времена, тъй като възвръщаемостта на икономическия капитал, притежаван от богатите, продължава да изпреварва растежа – мироглед, оспорван предходната година в книга на Фил Грам, Робърт Екелунд и Джон Ърли (и най-скоро в нова публикация от Джералд Отен и Дейвид Сплинтър, които подлагат на критика методологията на Пикети).

Но до момента в който тази борба за числата е завладяваща — и евентуално ще се ускори — тя обгръща единствено част от историята. Както икономическият историк Гуидо Алфани демонстрира в своята история на богатите на запад, има и поразителна история за културни промени.

В прочут смисъл западната политическа спестовност през днешния ден резервира слаби отгласи от настроенията, изложени в библиотеката на Морган. Левите политици не престават да се борят против несъразмерната финансизация и крайностите на благосъстоянието. И богатите хора не престават да трансформират най-малко част от своя стопански капитал в културен, честен и политически капитал. Миналата година да вземем за пример американците са създали съвсем 500 милиарда $ филантропски дарения.

Алфани обаче разпознава две забележителни разлики сред предишното и сегашното. Първо, натрупването на пари е по-приемливо в този момент (поне в САЩ), в сравнение с беше, когато Бош рисуваше финансисти, отиващи към пъкъла. Само си помислете по какъв начин публикуването на годишните „ богати описи “ провокира удивление и любознание, както и гняв. Или фактът, че когато Доналд Тръмп организира своята президентска акция през 2016 година, той особено възхваляваше благосъстоянието си като белег на триумф. „ Изглежда толкоз доста са се трансформирали от Средновековието, когато от богатите се изискваше да не наподобяват богати... защото това се смяташе за присъщо греховно “, написа Алфани.

Алфани също по този начин твърди, че има по-малък напън за богатите през днешния ден да преразпределят благосъстоянията си по време на рецесия. „ Богатите към този момент не играят това, което е било главната им обществена роля в продължение на доста епохи “, споделя той, отбелязвайки, че до момента в който налозите върху благосъстоянието са били постоянно срещани в предишното, през днешния ден те са извънредно спорни. Вместо това се появи легална екосистема, която разрешава на богатите да минимизират своите данъчни сметки. И единственият случай, когато се случи доста преразпределение през предишния век, беше след жестокия потрес от Втората международна война.

На всичкото от горната страна бих цитирал трето разграничаване (макар и такова, което Алфани не подчертава): че процесът на преобразяване на икономическия капитал в културен и политически капитал е станал по-морално противоречив.

В предишните епохи, когато богатите хора правеха дарения на актьори, интелектуалци, църкви или обществени планове, се предполагаше, че те могат да управляват институциите, които покровителстват. Днес богатите не престават да упражняват въздействие, само че по тънък метод: концепцията, че те биха могли да употребяват дарения категорично, с цел да преобладават в политиката, изкуството или интелектуалния живот, е спорна. Само вижте противоположната реакция, която настъпи, когато богати американски донори като финансовите титани Бил Акман и Марк Роуън приканиха за уволнението на президентите на университети.

Или казано по различен метод, една отличителна линия — и подигравка — на нашата модерна западна политическа спестовност е, че до момента в който да бъдеш богат към този момент не се счита за вътрешно греховно, има морално безпокойствие по отношение на концепцията за намерено потребление на благосъстоянието за надзор на политиката, културата или интелектуалния живот. Това е абсурд, който би предиздвикал даже Джон Пиърпонт Морган да се смее.